Всеки град е за напускане. За „Поглед от хълма“ от Любен Станев
Първо си помислих, че романът „Поглед от хълма“ от Любен Станев е политкоректен, заради темите за буржоазните и комунистическите родове. Всъщност се очертава 60-те на миналия век. Логично е: реалността е идеологически определена, а Любен Станев се опитва да следва контурите на времето, в което живее. Авторът не се самоцензурира – напротив, сполучливо използва функцията на повествователя, т.е. на разказвача, за да се дистанцира, и така да каже онова, което е решил, било в първо или трето лице. Не мисля, че миналото спохожда героя Богдан, по-скоро то не го е напускало. Пловдив не е фон или самоцел: присъства като самота и липса на грижа, прашен и идващ с голяма белота и слънце към човека.
Станев е добър стилист, по-събран е от Димитър Димов, по-модерен, защото използва фрагмента като начин на себеизразяване. Липсва сантименталност в картините на Пловдив. Всеки град е за напускане. Героят Богдан скита – душевно и на моменти страдалчески. Видимо е, че авторът се занимава с кино – така явно насочва камерата си към хора и обекти, че създава визуални представи за нещата. Изключителна „камера“, подобна съм виждала у Георги Марков в „Покривът“ или „Санаториумът на д-р Господов“, да речем. Само че фокусът при Станев е по-минималистичен, улавя съвсем малки неща и оставя там, най-много да се излезе на терасата на къщата на Папазови на хълма, където хората (младоженци) от горния етаж са по-важни. Георги-Марковата камера сменя повече перспективата, докато тази на Станев се „страхува“ да не изпусне нещо от това място, където утре няма да ме има.
Лекар по образование, за Станев се казва, че правел хирургически разрези, като пишел. По-скоро деликатното съществуване е от значение, не „изрязването“ на недъзите. Писателят не морализаторства. Очевидно Станев е за малкия човешки напредък, далеч от големите патетични идеи, от животинското начало и сляпата амбиция. Животът обаче е близо до любовта.
И преди, и сега за Любен Станев се мълчи. Странно, уж не се бори напълно с идеологическите клишета, но пък неговата усмивка е тънка, иронията му е пласт – реплика. А прозата му – жива.
Добре е да се чете Любен Станев, без сантимент за онова време, понеже няма и такъв. Ясно е прозирал авторът, че преходността изисква всеотдайност (и добра камера) – големите илюзии са за тесногръди партийни кадри, такъв Любен Станев никога не е станал.
Дияна Боева
Снимка: Книгите на Любен Станев