ЦВЕТАН ТОДОРОВ – БЪЛГАРИН, КОЙТО ПРИНАДЛЕЖИ НА СВЕТА

Текстът е писан за Ученическата сесия на УчИ-БАН, 2025

Автори: Десислава Дойчева (11 б), Кристиян Радев (11 б), Христо Киримов (11 б), Мария Георгиева (12 б), Радомира Момчева (12 б), Ивайла Иванова (11 б) Никол Енева (12 б)

Всички са ученици от Езикова гимназия „Гео Милев“ – Добрич

TZVETAN TODOROV – A BULGARIAN WHO BELONGS TO THE WORLD

Abstract: This work is realized in the domain of the Humanities. At its core is a study of one of the most eminent scholars and researchers in the last century – Tzvetan Todorov. The study examines the personality of the Bulgarian-French historian and philosopher, summarizes his main scientific concepts, his attitude towards Bulgaria, as well as some historical facts such as the saving of the Bulgarian Jews; it also marks certain problematics concerning the good and evil, us and the others, human identity and condition. The contribution of our study is determined by the possibility to hear for the very first time about this Bulgarian, citizen of the world, and the fact that we can tell the others about him, within the context and settings of the school classroom.

Key words: Tzvetan Todorov, Bulgarian, Frenchman, good, evil, identity

Увод:

С настоящата разработка разказваме за живота и възгледите на българо-френския учен Цветан Тодоров. Не е по нашите сили да представим изцяло философията и разбиранията на тази интересна и многолика личност, а и след като четохме различни статии и интервюта, разбираме, че това е невъзможно. С помощта на ръководителя и консултанта ни избрахме отделни моменти от неговия живот, творчество и концепти. 

Биографични акценти: включва накратко ключови моменти от живота, творчеството и философията на Цветан Тодоров. Възгледи: Цветан Тодоров е философ, литературовед, лингвист, структуралист, семиолог, моралист, демократ, антрополог, политолог, историк на идеите и културите, просвещенец, хуманист; в тази глава маркираме идеята му за „ние и другите“, както и значението му за света на хуманитаристиката. България и Цветан Тодоров: Ученият разказва за преживяването си, когато се завръща за първи път в България през 80-те на XX век, както и за сложното усещане, че не можеш да се самоопределиш точно какъв си. Цветан Тодоров за приятелите, книгите и пътуванията: В тази глава са някои от спомените и възгледите на учения за хората на изкуството и средата в комунистическа България. Цветан Тодоров за тоталитаризма: Цветан Тодоров разглежда тоталитаризма не просто от философска или политическа гледна точка, а чрез погледа на личния опит и колективната психология на хората, живели в такова общество като самия него преди установяването му във Франция. Ученият определя три основни аспекта, които характеризират тоталитарната система: идеология, терор и царството на личния интерес. Цветан Тодоров – „Спасението на българските евреи“: Този аспект е представен в книгата „Цветан Тодоров за България“, в която Стоян Атанасов събира статии на българина, който живее в по-голямата част от живота си във Франция. Цветан Тодоров не просто излага фактите. Той отделя голяма част от труда си на това да ги анализира и да покаже ясно сблъсъка между доброто и злото, включително като разглежда темата за спасяването на българските евреи.Представя ни също и отношението на обществото към тези събития в периода на комунистическата власт, през който е преминала част от неговия живот. Заключение: Цветан Тодоров се вълнува от въпроса за „ние и другите“, като го обвързва с доброто и злото. Ясно е изразена позицията му на учен, който говори и пише през призмата на хуманизма, антисемитизма и защитата на човешките права. За Тодоров общността, в която живеем, е неизбежност, продиктувана от нуждата за признанието на другия и себе си едновременно, заявена и от последния му труд Непокорни, преведена на български в годината на смъртта на автора (ориг. заглавие: Insoumis).

Биографични акценти

***

Цветан Тодоров (1939–2017)  е българо-френски философ и литературовед, лингвист, семиотик, литературен критик, историк на философската мисъл и културолог от български произход. Роден в София, той емигрира във Франция през 1963 г. В свое интервю по БНР Тодоров споделя, че не обича да говори за себе си и да се самонаблюдава. Неговите публични прояви са свързани със скромност, излъчва и неудобство, че занимава останалите със себе си. В книгата Дълг и наслада – един живот на посредник журналистката Катрин Портвен разказва за неговия житейски и творчески път, като задава въпроси на учения. Интервюто по БНР, за което споменахме, също е по повод тази книга. Там Цветан Тодоров се опитва да изброи онова, което го вълнува през времето и го оформя като личност и човек: започва с литературата и нейните езикови особености, защото езиковите особености не се разглеждат като част от  идеологическия кръг чрез който се е представяла литературата; продължава с антропологичните теми и историята на изкуството; морална и политическа философия и по-обща история. По думите му неговите интереси го водят в различни посоки, очертават неясна картина, в която едно е важно: не бива миналото да владее нашето настояще, важно е да извличаме поука от онова преди. Специален акцент отделя и на спасяването на българските евреи. Тодоров говори за доброто, което не принадлежи на никого, и че е опасно някой да прави опит да си го присвоява.

***

В общодостъпните биографии на Цветан Тодоров може да се прочете, че е роден в София на 1.03.1939. Син е на проф. Тодор Боров и библиотекарката Харитина Пеева-Плачкова. Брат му, Иван Тодоров, е известен физик. В България Цветан Тодоров завършва българска филология в Софийския университет (1961). През 1963 заминава със стипендия за Франция. Под ръководството на Ролан Барт през 1966 защитава докторска дисертация, публикувана като Littérature et signification (1967, Литература и означаване), а през 1970 защитава престижната титла doctorat ès lettres (D.A.). През 1968 започва работа във френския Centre national de la recherche scientifique (Национален център за научни изследвания). През 1983 е сред основателите на Centre de recherches sur les arts et le langage (Център за изследване на изкуствата и езика). Гост-преподавател в редица френски, американски и други висши училища, канен да чете лекции в различни институции в Европа, Северна и Южна Америка. Сътрудник на множество френски и американски издания.

***

Цветан Тодоров за себе си:

Роден съм в България 1939 г. в навечерието на Втората световна война. През 1944 г. Червената армия навлиза в родната ми страна (която не е била във война със СССР) и България попада под съветско влияние. В началото се въвежда подобие на демокрация, но след 1947 г. в държавата трайно се установява комунистическата диктатура. Така от първите си ученически години бях потопен в свят, подложен на идеологически контрол, който постепенно става всеобхватен. Благодарение на и интересите си към литературознанието бързо разбрах, че всяка полемика за идеите и ценностите, каквато предизвиква литературата, ми бе забранена. Оставаше – може би! – възможността да говоря за творбите, като се придържам към най-слабо идеологизираните им страни: словесно съдържание, поетическа форма и повествованието. Подобни идеи не бяха насърчавани (те не допринасяха за изграждането на социализма), но можеха да бъдат толерирани. Така започнах да се интересувам от различните „формалистични“ критически школи и от трудовете по обща лингвистика. (Из книгата Сами заедно)

***

Цветан Тодоров е почетен доктор на Софийския университет (1988). Носител на Наградата на Принца на Астурия за обществени науки за 2008 г. Умира на 7 февруари 2017 г. в Париж.

Възгледи

***

Книгите на Цветан Тодоров, писани на френски, се превеждат в България след 1984 г. Тодоров изследва предимно другостта на различните култури, разглежда проблема „Ние и другите“, споровете на хуманистите в Европа от епохата на откриването на Новия свят и процеса на колонизация. Въпросът за собствената и чуждата култура застава в основата на антропологичните дискурси в Европа. Изтъква се, че неговият анализ на значимостта и самоопределянето има голямо значение за антропологията и социологията. Също така, Тодоров размишлява за истината, злото, справедливостта, историческата памет, болката по родината, срещата на културите и заблудите на съвременните демокрации. Преосмисля живота си в България и Франция, любовта си към литературата, отдалечаването си от структурализма, и от аполитичността. Обяснява своя критически хуманизъм, крайната си умереност, неприязънта си към двуполюсните модели и желязната завеса. Занимават го проблемите за допирните точки, смесването на културите, търси отговор на въпроса „Как да се живее?“

В литературата за Цветан Тодоров четем, че е невъзможно да бъдат обхванати всички теми и полета, които Тодоров осветлява, прекосява и свързва. Наричан е философ, литературовед, лингвист, структуралист, семиолог, моралист, демократ, антрополог, политолог, историк на идеите и културите, просвещенец, хуманист и пр. Изброяването може да продължи, очевидно подвижната мисъл на Цв. Тодоров има специално място в съвременното знание.

България и Цветан Тодоров

***

Завръщане у дома

 В книгата „Цветан Тодоров за България“ Стоян Атанасов събира  ключови статии на българо-френския учен. Тодоров разказва как се връща в България през май 1981 г., след като е живял 18 години във Франция. Той споделя, че връщането у дома при родителите му е като някакъв „експеримент“. Усеща разликата между чужденеца и завърналия се емигрант. И в двата случая е самият той, и в същото време – не е. Тодоров говори за трудностите през първите години във Франция, и че се е чувствал като чужденец. С времето свиква и става част от средата там. Когато се прибира в София, всичко му се вижда познато, и все пак долавя, че вече не е същото. Осъзнава, че принадлежи и на българската, и на френската култура едновременно, сякаш е разделен между две места и националности. Видимо е едно напрежение и неудобство, наясно е, че в България няма да го възприемат.

При разговорите с приятели в България Цветан Тодоров вижда проблем: ако говори като французин, звучи далечен и неразбран, а ако говори като българин, останалите му казват: „Ако е толкова лесно, защо не останеш тук?“. Така се получава, че каквото и да каже, не е правилно. Затова често избира да мълчи, защото няма общ език с околните.

Приятели казват на Тодоров: „Ти изобщо не си се променил“. Но това не го радва, а го натъжава. Даже обувките, които майка му е пазила, го карат да мисли, че животът му във Франция е бил просто сън. Получава се така, че в София, животът му във Франция изглежда като сън, а когато е в Париж, животът му в България е призрачен.

За да избяга от тези мисли, той започва да върши физическа работа. В градината на своите родители коси тревата, подрязва дървета, грижи се за растенията. Това му носи спокойствие, защото може да бъде полезен и да участва в живота, без да е нужно да говори или да обяснява кой е – българин или французин.

Когато четем как Цветан Тодоров пише за себе си, оставаме с впечатление, че той е земен, че може да обясни всичко на всеки с езика, който ответният човек говори. Тази негова човечност и начинът му на мислене, го превръщат в изключение в днешния комерсиален свят, в който повечето искат да успеят на всяка цена. Присъствието му на кръглата маса „Бъдещето на демокрацията в Европа“ през 2014 г. показва именно това. Във видеото той казва, че идва да научи нещо от своите колеги и от хората, които среща, а не да им съобщи велики истини. Виж: ТУК

Любов към България. Идентичност

***

За Цветан Тодоров любовта към България не е сляпа идеализация. Той коментира едно от срещаните обвинения, че бягството от България е предателство, като го отхвърля категорично: „Не мразя България. Не съм ѝ изменил. Напуснах я, защото исках да бъда свободен…“ Тодоров ясно разграничава: критичното отношение към родината от омразата. Също така поставя в центъра културната независимост. Българо-френският учен критикува затворения национализъм, който открива заплаха във всичко чуждо. Любовта към родината, твърди Тодоров, не изисква враждебност към останалия свят. Тодоров настоява, че не съществува „чиста“ национална или културна идентичност. В съвременния свят е естествено и дори необходимо да имаш повече от една принадлежност; да обогатяваш себе си чрез диалог с други култури; да чувстваш връзка както с родното, така и с универсалното.  За него идентичността е нещо динамично. Тодоров вижда Европа като проект на взаимно признание, не като нещо монолитно и непроменяемо.

Тодоров е особено остър към всички форми на тоталитаризъм, независимо дали идват от фашизма, комунизма, религиозния фундаментализъм и пр. Той подчертава, че идеологиите често жертват човешкото в името на своите цели. В този контекст ролята на интелектуалеца е да запази човешкия глас, да бъде морална съвест, а не апологет на каквато и да е власт. Той отстоява ролята на интелектуалеца като независим морален глас, както и утвърждава възможността човек да бъде едновременно българин, европеец и гражданин на света. Настоява, че истинската вярност към родината винаги включва право на критика и диалог.

Цветан Тодоров за приятелите, книгите и пътуванията

***

Цветан Тодоров споделя, че за него е от значение какво се случва в семейния и приятелския му кръг. Той споменава имената на своите близки и познати, занимаващи се с изкуство. Говори за режисьори, актьори, поети, художници и за най-добрия си приятел Александър Бешков.

Театърът е жизнена сила: с класическите пиеси със съвременно звучене или по-смели произведения, които разкриват пороците на обществото. В България често се е играело на границата между позволеното и забраненото, а формалните нововъведения понякога предизвикват гнева на цензурата, си спомня Цветан Тодоров.

Питат Тодоров дали е можел да си говори с приятелите си за политика. Той отговаря, че не е можел никога директно. По думите му, комунистическият режим тогава е бил непоклатим. Тодоров, както и другите хора, не е харесвал политиката, затова и става неудобен, защото не успява да възхвалява света, в който живее, по начина по който се изисква от него. За писателите е било по-трудно, тъй като езикът изисква ясни тези и твърдения, докато актьорите и художниците са можели чрез по-пасивно несъгласие да останат верни на призванието си.

Тодоров пише, че топлината в човешките взаимоотношения в България е по-силна отколкото в чужбина, но това не се дължи на режима, а на спецификата на взаимоотношенията на Балканите.

Когато му зададат въпроса: дали безкрайните обсъждания и усещането за откриване на света не са били типични за всички двайсетгодишни, и какво допълнително напрежение внася фактът, че тогава са живели в условията на тоталитарен режим. Тодоров отговаря, че в България и в други социалистически страни през 60-те години, се е усещало оживление и някакво търсене, но репресиите в политиката са отклонили енергията на най-даровитите към изкуството, музиката, спорта и науката, като така тоталитарното общество не оставя много други пътища за изява извън идеологията. Авторът си спомня тази среда като изключително богата на таланти и интелигентни хора.

За книгите  и достъпа до тях: Тодоров си спомня преводите на западни романи,  повечето от които на руски, което е разширявало хоризонта му. Но не е имал достъп до съвременна западна култура.

Имал ли е възможност да бъде някъде в чужбина преди заминаването си във Франция? Когато е бил на 20 години, Тодоров посещава брат си, който е учил физика в Русия. Среща се с различни поети, един от които Евгени Евтушенко. Впечатлил се е от него, тъй като Евтушенко е чел свои творби пред десетки хиляди души.

През 1961 г. Тодоров пътува сам в Полша, където среща българин, учещ кинематография. Спомня си, че по това време в България цари тотален контрол и не е можело да се говори свободно, докато в Полша, споделя Тодоров, вече се водят смели дебати. Полската културна служба в София разпространява безплатни бюлетини с преводи на полски дисиденти, които носят полъх на свобода. Членството в професионалните съюзи в България по това време е важно — така се поставят идеологически рамки, но се предлагат и предимства като клубове, почивни домове и заеми, което обяснява резервираността на Тодоров към подобни френски институции.

Тодоров усеща Полша като Европа.

Цветан Тодоров за тоталитаризма

***

Цветан Тодоров разглежда тоталитаризма не просто от философска или политическа гледна точка, а чрез погледа на личния опит и колективната психология на хората, живели в такова общество, като самия него преди установяването му във Франция. Според него три основни черти характеризират тоталитарната система: идеология, терор и царството на личния интерес.

Дори когато реалността я опровергава, идеологията продължава да съществува като необходима фасада. Терорът е втората и най-мощна опора на режима. Той служи за подчинение на населението чрез страх. Няма значение дали има реални врагове – ако няма, те трябва да бъдат измислени, твърди Тодоров.

Царството на интереса е третата характеристика на режима. Официалната идеология е само прикритие – реалните правила са цинични и егоистични. Основната мотивация на хората става личната изгода: привилегии, власт и контрол. Това поведение се поощрява чрез доносничество и сервилничество, което води до масов морален упадък.

Тодоров твърди, че тоталитарното общество не се дели на класи, а на касти – строго йерархизирани групи с определени права и привилегии. Върхът е зает от номенклатурата – членовете на партията, полицията, армията. Долу са враговете – явни или скрити, и по средата – масите. Преминаването между кастите е възможно, но трудно – основните средства са доносите и подмазванете.

В този ред на мисли Тодоров говори за унищожаване на индивидуалността. Към това се добавя премахването на частната собственост, която е забранена, а свободата на мнение – преследвана. Ценят се не честността или свободомислието, а безусловната лоялност към властта.

В резултат на това, казва Тодоров, в тоталитарното обществото човек говори на два езика – публичен, пропаганден, и частен, откровен. Публичният език е подчинен на „истината на съгласуваността“ – тоест, на това да се казва само онова, което е в съзвучие с партийната линия. Частният език служи за лична истина и смисъл, ако човек съумее да стигне до това.

Лагерите са неотменна част от тоталитарната система – продължава Цветан Тодоров, „реален ад“, който служи за поддържане на страха. Те не са просто места за наказание, а институции за тероризиране на обществото чрез произвол.

Основната разлика между затвора и лагера е в произхода на наказанието. В затвора попадат осъдените след съдебна процедура, докато в лагерите попадат хора без присъда – след полицейско решение. Целта не е справедливост, а сплашване. Тъй като няма официален срок, лагеристите не знаят дали ще останат за месеци или за цял живот.

Условията в лагерите са нечовешки. В България особено известен е Ловешкият лагер (1959–1962), където репресията се изразява чрез ежедневен побой с тояги. Животът и смъртта на лагерника зависят от капризите на надзирател, който проявява садизъм без ограничения, казва Тодоров. Официално лагеристите са врагове. Дори хуморът и политическите вицове могат да станат причина за заточение. В лагер е можело да влязат хора, които просто пречат някому.

Всичко това показва, твърди Тодоров, че тоталитарните режими обезценяват човека. Всеки може да стане враг, всеки може да бъде унищожен – без вина, без съд, само защото така е по-удобно. Тази система създава свят на пълна несигурност, в който индивидът няма нищо, освен страха.

Неведнъж Цветан Тодоров анализира и действителността след края на Студената война и в какво се изразява моралното падение на гражданите. Жертвите на бившите концлагери, поне тези в състояние да изпитват нужда за справедливост, са очаквали някакво признание, състрадание за преживяното. Но те напускат лагерите, за да открият, че семействата им са избягали, унищожени или ги избягват – „никой не е искал да се спира на тези злокобни свидетели на човешкото падение“. Светът, в който се завръщат, е студен и дръпнат, атомизиран, изграден от използвачи и егоисти. На Запад еуфорията е приключила и източноевропейските братя и сестри биват възприемани като крадци на работни места и измамници търговци. Никой не се интересува от жертвите.

От съвременна гледна точка можем да кажем, че знанието за концентрационните лагери е възможност да сме наясно повече с една тъмна и мрачна страна на живота. Както и да сме внимателни в опазването на демократичните ценности, които ни позволяват да приемаме себе си като свободни хора и българи, които могат да пътуват и да изберат къде и как да живеят, по примера на Цветан Тодоров.

Цветан Тодоров – „Спасението на българските евреи“

***

Цветан Тодоров изследва „другостта“ на различните култури и тяхното взаимодействие. Централен в неговото творчество е проблемът „Ние и другите“, който той разглежда чрез едно от светлите събития в българската история на ХХ век – спасяването на българските евреи. Авторът успява да представи това събитие по един интересен начин – обстойно и обективно, с внимание към детайла, като споделя с читателя и коментира различни гледни точки.

В книгата си Паметта за злото, изкушението на доброто, Тодоров посвещава специално внимание на съдбата на българските евреи по време на Втората световна война, като разглежда не само историческите събития и политическите ходове, но и моралните измерения на случилото се. Авторът прави паралели между действията на властта, съпротивата в обществото и комунистическата интерпретация на темата след 1944 г.

Цветан Тодоров акцентира върху значимостта на това събитие. То се развива в едно бурно и жестоко време – период на войни, масово насилие и жестокости, поява на идеологии като фашизма и комунизма, придружени от антисемитски действия, прекрачващи границите на човешкото достойнство. В тези „тъмни времена“ две държави – Дания и България – успяват, въпреки че са под германски контрол, да спасят своите евреи от депортиране и жестока смърт.

Историята за преследването и защитата на българските евреи добива популярност едва след публикуването на книгата Българските евреи и окончателното решение от Фредерик Чари през 1972 г., почти 30 години след самото събитие.

Освен да даде гласност на този изключителен акт на човечност и доброта, Тодоров си поставя за цел да отговори на останалите в сянка неизяснени въпроси, свързани с историческите факти и главните действащи лица, както и да обясни на какво се дължи положителното отношение на българското общество към евреите.

Цветан Тодоров запознава читателя с някои по-малко познати, но важни факти около спасяването на еврейската общност. Той подчертава три основни елемента: първо, България е загубила редица територии и се надява да си ги възвърне; второ, настъпва авторитарен режим, начело с цар Борис III и силна изпълнителна власт, съсредоточена в ръцете на министър-председателя Богдан Филов; трето, българските евреи наброяват 48 400 души, повечето от които живеят в столицата, но антисемитските тенденции в обществото са слаби.

Чрез съюза си с Германия по време на Втората световна война България успява да предотврати прякото си включване във военните действия и да си възвърне за постоянно Южна Добруджа на 7 септември 1940 г. с Крайовската спогодба. Но едно от условията на този съюз е провеждането на антиеврейска политика. Въвеждат се антисемитски закони. През 1941 г. е приет Законът за защита на нацията, съдържащ текстове, формулирани от фашисткия деец Александър Белев, насочени пряко срещу евреите. Ограниченията, които се налагат с него, първоначално засягат местожителството, собствеността, упражняването на професия. Макар да са по-леки, те предизвикват негодувание сред обществото.

Същата година България получава военен и административен контрол над окупираните от Германия Тракия и Македония. Там на евреите е наложено да носят отличителни знаци. Тяхното положение и условия на живот рязко се влошават, особено след правителствения „декрет“ от 1942 г., според който всички жители на тези територии – с изключение на лицата от еврейски произход – се обявяват за българи. Антиеврейските мерки се увеличават. Следва вечерен час, ограничени свободи, изселване от собствените жилища, насилствено включване в трудови бригади, носене на жълта звезда. Преди това се водят неуспешни преговори за отвеждане на евреи в Палестина, а предприетите отпътувания завършват катастрофално, с много жертви. Независимо от това царят и министрите му се държат любезно с личности от еврейски произход, а българските консулства в чужбина продължават да издават визи на нуждаещи се евреи.

В края на 1942 г. е създаден Комисариат по еврейските въпроси към Министерството на вътрешните работи, начело с Александър Белев. В началото на 1943 г. е определен броят на евреите за депортиране – 20 000, без оглед на пол и възраст, от които 14 000 от окупираните територии и 6 000 от „старите предели на България“. Депортирането е планирано за март, като напускащите пределите на държавата губят българско гражданство. От 4 март започва задържане на евреите в окупираните територии. До края на месеца тези от Тракия са превозени до пристанище Лом на река Дунав, откъдето са отведени във Виена и оттам в Катовице и Аушвиц. Евреите от Македония са отведени с влакове в Аушвиц и Треблинка. От общо депортирани 11 363 души оцеляват само 12. Това събужда множество реакции на съчувствие и възмущение сред българското общество, станало пряк свидетел на процеса на интерниране и депортиране на евреите.

Различна е съдбата на тези, които живеят в „старите предели на България“. Провеждат се множество арести на евреи от провинциалните градове. Делегация от четирима общественици от Кюстендил отива в София, за да търси помощ от подпредседателя на Народното събрание – Димитър Пешев, депутат от Кюстендил. Благодарение на неговата настоятелност тогавашният министър на вътрешните работи – Габровски, нарежда арестите да бъдат прекратени, а задържаните – освободени. Пловдивският митрополит Кирил също се застъпва за евреите и дори ги кани да се укрият в дома му. Пешев продължава своите действия, като с подкрепата на депутати от мнозинството изготвя декларация, с която осъжда антиеврейската политика на правителството и настоява за нейното коригиране. Това води до неговото отстраняване от поста на подпредседател на парламента, но въпреки това депортирането на евреите от „старите предели“ е отложено.

При първоначално уговорени 20 000 души реално са депортирани 11 363 евреи, което е повече от половината. Еврейските организации, религиозните власти и политически дейци се опитват да убедят българските управници, и най-вече цар Борис III, да се откажат от тази политика. Въпреки мнението на Александър Белев, царят отлага депортирането, като взема решение евреите от столицата да бъдат преселени в провинцията. Междувременно съюзниците на България започват да търпят военни загуби, което подтиква царя категорично да застане срещу депортирането. Провеждат се и множество протести, особено от Православната църква, насочени срещу антиеврейската политика. До края на юни около 20 000 евреи напускат столицата, но депортиране извън България не се осъществява.  Официалният претекст е, че страната се нуждае от тях за строежа на пътища. Единствената реална възможност за депортиране е военна победа на Германия, която с времето става все по-малко вероятна. След смъртта на цар Борис III през август 1943 г. настъпват промени в управлението. Евреите получават правото да се върнат по домовете си, а антиеврейските мерки започват постепенно да се отменят. Така „еврейският въпрос“ в България приключва в полза на еврейската общност.

Цветан Тодоров не просто излага фактите. Той отделя голяма част от труда си на това да ги анализира и да покаже ясно сблъсъка между доброто и злото. Представя ни също и отношението на обществото към тези събития в периода на комунистическата власт, през който е преминала част от неговия живот. По това време за спасяването на еврейската общност не се говори, или само се отбелязва с думите „Нищо важно не се е случило“.

След 9 септември 1944 г. по време на Народния съд всички депутати от тогавашното мнозинство са съдени, независимо от действията им по отношение на депортирането. Парадоксално, спасителите на човешки животи застават на мястото на онези, които самите те са защитили, и биват репресирани. Осъдени на затвор или смърт са депутатите, подписали петицията на Пешев, както и тези, които са били неотлъчно до него в неговите действия. Самият Пешев е осъден на петнадесет години затвор. Личности от опозицията, които също са се противопоставяли на депортирането, добирайки се до властта, бързо забравят за Пешев и заслугите на противниците си. Дори членове на еврейската общност, за които Пешев се е застъпвал, отказват „по политически причини“ да го защитят и да му помогнат да получи свобода. И все пак се намира един адвокат от еврейски произход, Йосиф Яшаров, който му спасява живота, но не заради заслугите му към евреите, а изтъквайки факти, че Пешев е бил подпредседател на Народното събрание и преди това като министър на правосъдието е предотвратил екзекуцията на осъдения член на опозицията, Дамян Велчев, който по-късно става министър на отбраната в правителството на комунистите.

За събитията около депортирането и спасяването на еврейската общност почти не се говори, а в учебниците присъства само едно изречение, че Законът за защита на нацията е насочен срещу тях.

Постепенно се налага представа, подчинена на партийната митология, че преследването на евреите е едно от най-големите престъпления на предишната „фашистка власт“ и че заслугата за спасяването им е на комунистическата партия. Като аргумент се посочва организираната „уж“ от комунистите манифестация на 24 май 1943 г., когато са отхвърлени мерките за евакуиране и интерниране на евреите. По-късно тези заслуги са приписани на Тодор Живков, който дори е предложен за Нобелова награда за мир за ролята му в спасяването на еврейската общност.

Тодоров не отрича позицията на комунистите срещу преследването на евреите, но изтъква, че в основата ѝ са техните глобални политически цели. По време на депортирането през март 1943 г. партията е била забранена и подлагана на репресии, поради което всякакви отношения с нея биха влошили положението на евреите. А що се отнася до манифестацията на 24 май 1943 г., Тодоров уточнява, че тя е организирана от самата еврейска общност, а не от Работническата партия, поради което Тодор Живков няма никакво участие в нея.

След като изяснява въпросите около Комунистическата партия, Цветан Тодоров обръща внимание и на противоречивата позиция на цар Борис III, който според някои версии е истинският спасител на евреите. В едно изречение личността му може да се опише така: „той действа според ситуацията“. На евреите заявява, че ги подкрепя, а на германците – че е съгласен с депортирането. Тодоров обобщава: „Единственият начин да се прецени отношението на царя към евреите, е да се разгледат неговите постъпки, а не неговите думи“.

Като носител на върховната власт, от царя зависи дали депортирането ще продължи или не. От доклад на германците става ясно, че изселването на евреите е преустановено по „указание от най-висше място“, което по онова време може да означава единствено царя. Пред германците той твърди, че макар да желае да им помогне в решаването на „еврейския въпрос“, евреите са нужни за поддържане на пътищата в страната. Така той предотвратява депортирането на българските евреи, но в същото време за първи път не откликва на молбите на митрополит Стефан и на обществото и не спасява евреите от Тракия и Македония, въпреки че е можел и е знаел за случващото се с тях в лагерите.

Според Тодоров поведението на цар Борис III се ръководи не от морални принципи, а от националния интерес, тъй като една малка страна трябва да се съобразява с по-големите и силни държави. Така, пред опасната личност на Хитлер царят успява да предотврати участието на български войници във фронтовите сражения. Но при искането на Хитлер за депортиране на евреите, той прави отстъпка, като се съгласява само за тези от окупираните земи, и тайно моли посланика Бекерле за съдействие при съхраняването на евреите в пределите на България.

Цветан Тодоров отбелязва в заключение, че това решение на цар Борис III е политически избор: жертва се една пета от еврейското население, за да бъдат спасени останалите четири пети. Политиката му е насочена към опит за постигане на баланс между външния натиск на нацистка Германия и вътрешното недоволство в българското общество, достигнало своя връх с акцията на Пешев.

Цветан Тодоров отделя специално внимание на онези личности, чиито действия остават незабелязани, а самите те – незапомнени, но имат голям принос в това свято дело. Сред тях са депутатите Петър Михалев и Димитър Икономов, които до края на живота си остават отдадени на каузата; политикът Петко Стайнов и журналистът Димо Казасов; пловдивският митрополит Кирил; софийският митрополит Стефан, който яростно защитава евреите пред царя и управляващите – изпраща телеграми, заканва се да отвори всички църкви за тях и дори е готов да пожертва живота си.

Особено място Тодоров отделя на личността и делото на Димитър Пешев, превърнал се в централна фигура на повествованието му. Той е адвокат, министър на правосъдието, депутат от консервативната партия и подпредседател на Народното събрание. Първоначално не се противопоставя на въвеждането на Закона за защита на нацията, възприемайки го като нужната политическа отстъпка пред германците в името на националния интерес. Но след като вижда страданието на евреите, променя мнението си и застава начело на каузата за тяхното спасяване: „Човешката ми съвест и моето разбиране не ми позволяват да остана в бездействие“ – заявява самият той. Пешев е единственият човек, който се бори за безопасността на всички евреи по законен парламентарен начин. След като излиза от затвора през 1945 г., прекарва остатъка от живота си до 1973 г. във вътрешно терзание, като оставя обаче ценна книга – „Спомени“ – в която излага своите убеждения и защитава демокрацията, парламентаризма и индивидуалните свободи. За делото си е отличен от официалните власти в Израел като един от тринадесетте „Праведници“ българи.

Цветан Тодоров акцентира върху значимостта на акцията на Пешев. Тя не е по-различна от обществените протести, действията на митрополитите, депутатите и обществениците, но е единствената, увенчала се с успех – благодарение на неотстъпчивостта, твърдостта и вярата на нейния предводител. Пешев устоява на безчестието, трудностите и униженията, включително от страна на министър-председателя Филов, който, готов на всичко, за да осъществи депортирането, го отстранява от поста му на подпредседател. И все пак Пешев не се примирява с настоящето – той се опитва и успява да го промени, за да осигури бъдеще на други човешки същества като него.

Като експерт в областта на културните взаимодействия, Тодоров обръща внимание и на ценностите, коренящи се в българското общество още от времената под чуждо владичество – толерантност, състрадание и емпатия. В сравнение с много други европейски страни от периода антисемитските нагласи в България са по-слабо изразени. Причината е, че българите от векове са привикнали да живеят в многонационална среда, в която евреите не са изолирани, а са възприемани като равноправни членове на обществото – най-често търговци и занаятчии.

Тодоров разсъждава и върху мотивите на „неовластените“ части от обществото да участват в събитията около евреите. Според него всеки действа, воден от някакъв закон – писан или неписан, позовавайки се на вярата или просто слушайки гласа на страданието, подаващ се от сърцата на евреите. Според разкази на очевидци, като митрополит Стефан, тези страдалци са били подложени на нечовешко третиране дори на родна земя – от български полицаи и служители. Тези прояви предизвикват гняв, възмущение и желание за справедливост – чувства, които стават решаващи за по-късното им спасяване.

Така жертвата на евреите от Тракия успява да допринесе за спасението на техните събратя, пробуждайки съвестта на обществениците. Както авторът пише: „От този момент действието става необходимо, мълчанието непоносимо, гражданското неподчинение се вменява в дълг; Бездействието е равно на съучастие в престъпление, но не обикновено, а масово убийство на хиляди невинни хора.“ На преден план излиза отговорността като човек да защитиш човека.

Цветан Тодоров подчертава, че заслугата за спасяването на българските евреи не може да се припише на една личност, няма едноличен герой. Всички по-горе изброени лица и общности имат принос – малък или голям – към каузата. Това е пъзел на спасението, който чрез действията на всеки един „малък“ човек завършва с успех.

Прави впечатление, че в този труд Цветан Тодоров пише с характерната си етично-анализаторска яснота. Той избягва патетиката, но същевременно не се дистанцира морално от описваното. Изказът му е умерен и ясен, подчинен на логиката на аргумента. Често включва документи, речи, писма, свидетелства и проверени източници, за да подкрепи тезите си. Отношението му към евреите е съчувствено, но не идеализиращо. Той не ги представя само като жертви, а обръща внимание на тяхната реакция, страх, но и човешко достойнство.

Показва как хората успяват да запазят моралния си компас в условия на терор – без значение от етнос, религия или политическа принадлежност. Пример за това е как политическите противници Пешев и Икономов се сближават в името на общата кауза. Авторът обаче не пропуска да посочи и тъмната страна на всяко дело: за жалост властта и парите често са по-силни от морала и водят до забравата, в която потъват тези личности, дори сред своите бивши съратници. Той прави разграничение между колективната вина и личната отговорност: властите като институция имат своята роля, но именно решенията на конкретни хора – от Пешев до митрополит Стефан – са тези, които променят съдбите на хиляди.

Спасяването на българските евреи, макар и частично, е безспорно похвално. То е положителен политически акт, плод на гражданска доблест, проявена от личности, които не се страхуват да се противопоставят. Това събитие заслужава внимание, защото е човешки пример за съпротива срещу злото, а по-пълното разбиране на неговите условия и на мотивацията на участниците би ни помогнало да постъпваме по-добре в бъдеще. Всичко това може да се обобщи с думите на Тодоров: „Важно е да помним, за да търсим истината. Миналото трябва не само да се познава, то съдържа и поука за настоящето, тъй като злото никога не е зад нас.“

Цветан Тодоров, макар и не много познат сред българското общество, посвещава голяма част от времето и труда си, за да покаже на света – и най-вече на нас, българите – че имаме още с какво да се гордеем, стига да се разровим по-дълбоко в миналото си, че когато прекрачваме границите на държавите, които смятаме за по- величествени от нашата, трябва да вървим с високо вдигната глава, да имаме самочувствие, защото сме българи.

Заключение:

Цветан Тодоров се вълнува от въпроса за „ние и другите“, като го обвързва с доброто и злото. Ясно е изразена позицията му на учен, който говори и пише през призмата на хуманизма, антисемитизма и защитата на човешките права. За Тодоров общността, в която живеем, е неизбежност, продиктувана от нуждата за признанието на другия и себе си едновременно. Като ученици, започнахме да четем за Тодоров в десети и единадесети клас, година по-късно писахме. Според нас умереният тон и защитата на човешкото от българо-френския учен, са един от начините да се преодоляват кризите днес – политически, социални и военни. Непримиримостта на Тодоров към агресията и навлизането в чуждото пространство си заслужава да бъдат чути и отбелязани. А изучаването на историята през призмата на културата и опита (поуката) е възможност за едни по-добър и по-мирен свят.

Използвана литература:

1. Атанасов, Стоян. Цветан Тодоров за България. София: Изток-Запад, 2018.
2. Костадинова, Ана. Сънят на инфантата. Антинормативни тенденции в поезията за деца на НРБ. Велико Търново: Фабер, 2017.
3. Тодоров, Цветан. Тоталитарният опит. Човешкият отпечатък 2. София: Изток-Запад, 2015.
4. Тодоров, Цветан. Сами заедно. Човешкият отпечатък. София: Изток-Запад, 2015.
5. Тодоров, Цветан. Непокорни. София: Изток-Запад, 2017.
6. Тодоров, Цветан. Дълг и наслада. София: Изток Запад, 2019.
7. Тодоров, Цветан. БНР: https://archives.bnr.bg/tsvetan-todorov/ – 1. 03. 2024
8. Цветан Тодоров – теоретик и хуманист. Сборник в чест на Цветан Тодоров. София: ИЦ Боян Пенев, 2009.
9. БНР Подкасти: Говори… Цветан Тодоров | 23 Серия: https://www.youtube.com/watch?v=GkSlAdSjx80
10. Филмов пърформанс „Цветан Тодоров, България и аз“ – Култура.БГ – 18.10.2023 по БНТ: https://www.youtube.com/watch?v=qwGMAORzedw
11. portal kultura – Цветан Тодоров: https://www.youtube.com/watch?v=1uHVTtvEMAo
12. Речник на българската литература след Освобождението: https://dictionarylit-bg.eu/%D0%A6%D0%B2%D0%B5%D1%82%D0%B0%D0%BD-%D0%A2%D0%BE%D0%B4%D0%BE%D1%80%D0%BE%D0%B2-%D0%A2%D0%BE%D0%B4%D0%BE%D1%80%D0%BE%D0%B2

Под общата редакция на Мария Боева – СУ „Св. Климент Охридски“, III курс, Английска филология Снимка от Кабинета по съврменна българска литература „Георги Марков“