Самотната Каварна. По следите на румънския автор Антон Холбан
(Подбрани откъси от романа на румънския автор Антон Холбан „Йоана“, „Изида“, 2018; прев. от рум. Христо Боев)
Каварна: една-единствена улица, с незабележими дюкяни, държани от българи и няколко скромни кафенета.
Файтонът се завъртя наляво и след четири километра по пустеещ път, леко наклонен, в дъното, едновременно със синята линия на морето, мелница, и после миниатюрното пристанище на Каварна.
Няколко бараки, няколко колиби, обитавани от рибари лятото. Малко площадче по средата, отстрани квадратна постройка, ресторантът „Михали“, и той със цялата си незначителност, отворен само лете. Жълтеникава пръст, бели къщи, морето в светли тонове. Надясно, малък планински връх, Чиракман. Два дървени понтона, малко пясък, розова вила – странно привидение – на един хълм. До един понтон, сграда, която би могла да бъде наречена къща: жилището и бюрото на митничаря. Като цяло, излъчване на грандиозна самота.
***
Най-сетне автомобилът напусна центъра на Базарджик[1], спусна се по измъчени улички, по жълтата гладка пръст сред ечемичните полета, потрепващи и променящи цветовете си като толкова близкото море, и сред мака – следи от кръв, които водят към незнайно престъпление, извършено в някое потайно кътче от тази пустош. После се спряхме за няколко мига, следвайки курса, до една изгоряла мелница, където ни оставиха няколко спътници.
Балчик започваше до нас, чуден, омагьосан, невидим. Но напомнящ за себе си със своето ухание.
Моят автомобил, с малкото останали пътници в него, се отдалечи от мелницата, плъзгайки се към малката Каварна. На самия праг на къщата, преобразена от очакването, ме посрещна Йоана.
***
Промъкнахме се между няколко бараки и стигнахме до рибарска колиба с етаж, жилището ни. В една от двете стаи отдолу живееха момичетата, другата служеше за кухня. В стаята отгоре трябваше да се настаня аз. Йоана се бе постарала доста да почисти и да поукраси голите стени и гниеща дървения, тъй като помещенията бяха служили само за подслон на чували с брашно. И бе успяла възхитително. В моята стая бе застлала пода с килими и бе сложила пердета, донесени от Каварна, а в един ъгъл бе стъкмила меко легло. Прозорецът отдясно към морето. Бях впечатлен както от старанията ѝ, така и от удоволствието на живота, който щях да водя далече от света. Йоана бе очарована от ентусиазма ми и ми каза напълно сериозно: „Страхувах се, че няма да ти хареса“. И, като се приближи до мен: „Ще видиш колко щастливи ще бъдем тук!“
В онзи миг и аз вярвах в същото…
***
Лицата на морето. Гласовете му. Не познавам по-постоянна обсебеност. Ако бях поет, бих написал епопея, в която не би се появил нито един човек. Само вълните. Но колкото и славен поет да трябваше да бъда, и, по този начин, каквото и да постигнех, всичко би се срутило при първата поява на водата. Бих изредил хиляди емоции, а тук емоциите се наслагват. Гигантски оркестър с безброй инструменти. Би приличала, така, конструкцията ми, в най-добрия случай, на човек. Фантастична композиция от цвят, шум, движение, мирис. Безкрайност, и чувстваш неизменно усещането на това колко дребно и незначително е собственото ти същество. Държиш се набожно, сякаш се намираш в църква. Малко те интересуват всички хора и имаш илюзията, че можеш да си спокоен, че никакво твърде важно нещастие не може да се случи. Никаква фантазия не ти се струва твърде нереална, можеш да кажеш стотици пъти едно и също и никой няма да се учуди.
***
Също като онзи, който, щастлив от морето с огромните му цветови и звукови богатства, би изтегнал ленивото си тяло на плажа, след като почисти и отдели всички мокри треви или прекалено твърдите мидени черупки. …
И така, под забуленото в облаци слънце, морето се събрало идеално с небето. И пред огромните величествени пространства, жалките ми мисли са миниатюрни и неуместни. ….
Не се вижда нищо повече. Небето се е приближило до морето, гигантската мида се е затворила, изненадвайки ме. И ако някой нададе ухо, ще чуе сигурно акцентите на една елегия, но уловени в премерената каденца по класическите образци, подредени и послушни:
МОЖЕ И ДА СЕ Е ПОДХЛЪЗНАЛА…
Антон Холбан е роден на 10 февруари 1902 г. в Букурещ, Румъния и умира на 15 януари 1937 г. в същия град. Той е писател, есеист и литературен критик. Записва се във Филологическия факултет на Университета в Букурещ със специалност „Френски език и литература“. Започва да пише докторат по литература във Франция, който продължава в Румъния, но не успява да го завърши. Експерт по Марсел Пруст и класическата му серия от романи, По следите на изгубеното време, както и на френски писатели от 19-ти век, Антон Холбан умело използва техники, заети от тези писатели, за да изследва темите, които го вълнуват.
[1] Още известен под наименованието Хаджиоглу-Пазарджик през периода на румънско управление на Южна Добруджа (кадрилатер) (1913-1940). През социалистическа България градът получава името Толбухин, понастоящем Добрич. В тази област, анексирана от Румъния в резултат на Втората балканска война, още влизат градовете Балчик, Силистра, Каварна и Шабла. Присъединяването на Южна Добруджа към Румъния не е посрещнато еднозначно в самата Румъния. От една страна, румънското правителство счита, че трябва да се компенсира за териториални загуби на север, от друга страна, се изказват и мнения, че Румъния няма нужда от тази територия и че това анексиране ще влоши трайно отношенията между двете съседни държави, предвид и факта, че в Румъния, в градовете Браила, Галац и Букурещ, се подготвя освобождението на България от Османската империя, както и че двете страни имат братски отношения до този акт, получавайки своята независимост в една и съща война. Територията е върната на България чрез Крайовската спогодба, под давление на Хитлер. Румънската делегация настоява да запази Балчик и Силистра като свои територии предвид големите инвестиции, които прави в тези градове, като предлага в замяна „вечно приятелство“. Българските представители отхвърлят това предложение и настояват за връщане на територията в същите граници, което се и случва. Понастоящем Балчик се радва на траен туристически поток от Румъния, своеобразно поклонничество до „Двореца“, построен от Реджина Мария за своя лятна резиденция с прилежащата му ботаническа градина – Б. пр.